Тя винаги става точно в седем. Съблича бабешката си нощница и на нейно място слага огромната, уж невзрачна тениска, която закачливо оголва едното й рамо. Сресва внимателно косата си, като не оставя непригладен косъм. След това я разрошва небрежно, за да изглежда естествена. Прави си огромна чаша кафе и излиза на терасата.
Часът е седем и двадесет. Тя пали цигара и отпива голяма глътка кафе. Поглежда „случайно“ надясно и го вижда. Той, както винаги, за никъде не бърза. Изглежда сякаш притежава цялото време на света. Спокойствието му почти я дразни.
В седем и двадесет и две погледите им се засичат за десет секунди. Не се поздравяват. По никакъв начин не показват, че този миг ги вълнува. Тя усеща леко парещо чувство от ушите към бузите си, което се опитва да прерасне в усмивка. Хваща издайника навреме и го изгонва от лицето си. Чувството се мести на върха на единия й пръст и тя цялата потрепва. Добре, че парапетът я скрива.
Той подминава терасата й, но Тя продължава да го гледа, докато се скрие зад ъгъла. Днес е сложил сако и вратовръзка – явно има важна среща. „Успех!“ – прошепва Тя тихичко и без да се усети отново започва да си мечтае, че са женени и в седем без двадесет вечерта, когато Той се връща от работа, няма да се гледат мълчаливо десет секунди, а ще си се усмихнат и Той ще извика нещо скучно и семейно, като „Скъпа, купил съм риба за вечеря.“

Тя решава тази вечер да направи първата крачка. Живеем в двадесет и първи век и няма нищо нередно в това. Обещава си, ако не се получи днес, да го забрави веднъж и завинаги. Все пак всичко трябва да има здравословни измерения, а тя отдавна ги прекрачи в увлечението си по него.
Застава пред огледалото и репетира с около сто различни гласа, докато реши кое е най-привлекателното й „Здравей“. Внимателно накъдря косата си и пуска по една къдрица от двете страни на лицето си. Облича чисто нова рокля и най-неудобните си обувки (не знае защо – той не може да ги види), и отново зачаква на терасата.

Точно като по часовник, той се появява. Тя решава да го изненада и да му извика преди да я е погледнал. Отваря широко уста, но никакъв звук не излиза от там. Или поне нищо членоразделно. Засрамва се и кляка, за да се скрие. Усеща, че една сълза се стича по бузата й: от срам, но и защото знае, че трябва да спази обещанието, което си даде. „Нищо! – казва си. – И без друго нямаше да се получи между нас.“ Прибира се в апартамента, за да облече бабешката си нощница и да изяде всичкия сладолед от фризера. Утре сутрин ще закове вратата на терасата – вече няма работа там.

Той се буди в шест. Не обича да бърза. Предпочита да полежи известно време, след това да се помотае из апартамента си и да има време за кафе и една-две цигари. Никога през живота си не беше палил цигара, преди да види страстта, с която Тя впива фаса в устните си. При тази гледка му се допуши. Много. Опита и се пристрасти много по-бързо от колкото очакваше.

Всяка сутрин, в седем и петнадесет, той застава зад един храст точно срещу терасата й. Отначало се чувстваше зле – като някакъв извратен тип, но с времето изби тази мисъл от главата си. Обича да я гледа и онези двадесет секунди на ден никак не са му достатъчни. Забавлява го всичко в нея: начина по който отпива кафе, пуши и понякога бръчка носа си, вечно разрошената й коса и усмивката, която се появява на лицето й, когато си помисли нещо смешно. Голото й рамо е способно да въздейства повече на либидото му от всичките гърди на света. Навярно с изключение на нейните. Представя си ги понякога. Мисли и за това колко добра трябва да е в леглото. Става му гузно за не особено джентълменските помисли и компенсира с интерпретация на „Ромео и Жулиета“. Нейният балкон си е най-обикновена панелна тераса и няма жив плет, по който да се изкачи, но определено би се опитал за нея. Готов е и да зареже всичко и да избягат, стига Тя да поиска. Отдалечава се леко от храста. Ловкостта, с която се промъква до пътя, би удивила и някой специалист в тези неща (както и да се наричат те - специалистите).

Приближава се с небрежна походка към терасата й. Срещат погледите си. Нещо в гърлото му, точно под адамовата ябълка, силно напира да излезе. Усеща как сърцето му започва да бие бързо. Забелязва и как тя леко се изчервява. Какво ли не дава, за да целуне тези бузи поне веднъж! Щом я подмине се усмихва. Толкова широко, че всеки случаен минувач, би го помислил за луд.

Незнайно защо, днес Той чувства, че денят е по-специален. Решава да научи поне името й. Би било добро начало, ако не на нещо друго, то поне на едно познанство. Обещава си вечерта да я заговори. На всяка цена!
На път за вкъщи се чувства сигурен в себе си. Моментът, когато стига до блока й, онази топка в гърлото се появява отново. Той успява само да забие поглед в обувките си. Когато най-после набира смелост да погледне към терасата, нея я няма. „Нищо – мисли си – явно не е могла да дойде. Все на единия от двамата трябваше да се случи някога. Утре сутрин ще я заговоря!“

Деница Панайотова, 12 клас, ГПЧЕ”В. Карагьозов”, член на клуб „Млад журналист” към читалище”Съгласие”
на сн. авторът и ръководителят на клуба, и препоръчал разказа Борислав Ненов